вкусът на цветовете

Издразни ме тая "подмолна" пролет.
И цъфтежът на дърветата отмина, и зюмбюлите прецъфтяха, и лалетата още малко. А не можах да ги усетя, им се порадвам!
Когат цъфтят ми е иска да е топло, да замиришат сладко. И тревите, и листата. Да мога да се излегна под цъфналото дръвче и да се чувствам като затоплена, сита пчеличка!
А то... Студ, дъжд, сивота.
Леко и полека всички цъфтежи си отминаха. Под наметката на студената пролет.
Не беше честно.

Боже, колко съм назад...
Чета другите хора - то е смелост, то са планове, то са изпълнени мечти... То е лекота, то е енергия...
Защо съм ТОЛКОВА назад...

Седнала съм да се чудя и мая като как да го списвам това нещо тук, което много ме затруднява да списвам когато го има, но ми липсва, ако го няма...
Чета писаниците на разни хора, та, белким ме тресне у светлото чЕло идеята като какво ми липсва на мен точно, за да го докарам до удовлетворение...
Ще ми се да съм добро момиче и "да не публикувам в нета лична информация!!!".
Ще ми се да съм пряма и искрена, от друга страна. Ама продължавайки от тая страна, в тая посока - големи псувни и горчивини щеше да съдържа предишния ми пост... Прекалени. Излишни... Истината не е в никоя крайност...

Обичам ги тия хора.
Кротките. Кротки като смирени и уверени.
Тихите. Тихи като тихо тананикащи си.
Усмихнатите. Като благодарни и очакващи.
И много още.

http://alexanderkrastev.blogspot.com/

Уважаема ************,

Благодарим Ви за проявения интерес към системата за разделно събиране на отпадъци.
В отговор на Вашето запитване Ви информираме, че предстои включване на Вашия жилищен район в системата за разделно събиране на отпадъци до няколко медсеца.

Дирекция "Околна среда"



Ми, интересно ми стана. Направих си експеримент, направих си труда за малък период и, честно казано - събират си се. Аз си мислех, че поне "металните" ще се събират много бавно и ще ми виси из къщи някой плик с едва-две консервни кутии, ще виси с месеци, докато не го метна в обикновения контейнер. Но те си се събират достатъчно, за да си направя труда да ги изхвърлям разделно.

Ама няма къде. Най-близките цветни контейнери са на 3 автобусни спирки път. Писах до общината. Ето го отвогорът.



Между другото, тук е моментът да кажа - все изпускам обявлението на почистванията на Витоша. Когато дойде ред за следващи и разберете - свиркайте ми!

Разлиствайки финално предебелото модно списание, пълно главно с реклами на цяла страница, както каза melody_me, неотменно се сещам за т. нар. paper beads, явно доста популярни на Запад.






Ми, то за друго не става! Освен за радост на наивните.

http://sredetc.blog.com.mk/node/129002#comment-624447

Коя е тая?

Аз не разбрах. Малко след като си загубих работата, малко след като направих опит за забременяване ин-витро - неуспешен, напълняла доста, а, да - и без подаръци от половинката и родителите /знам ли защо, не съм слушкала достатъчно сигурно/... не, не ми е празнично.

Много бавно става всичко в живота ми...
Всяка промяна, всеки проект отнема година поне...
Да се възстановя, да се отърся, да се променя - година поне...
Когато се захвана с нещо пък, не се отказвам лесно и дори да е мъка, дори да губи смисъл, пак минава поне година, докато се откъсна.





Гадно.

Да отида ли в другата крайност, да взема ли пак да се заема да наблегна на улегналото? Да се помъча ле да стана професионално сериозна, надеждна...?


Положението винаги е било и Е съвсем различно...


Защото се чувствам по определен начин и НЕ МОГА, толкова години вече не мога да се отърва от този начин по който се чувствам!


Не мога да реша, дали просто не се глезя...


Но, като си спомня, как на последната ми работа, по болките в задника от 8-часовото седене ми ставаше ясно, че вече е четвъртък...

Животът е лабиринт.
Притиснати, възпрепятствани или направлявани от обстоятелствата в живота или главата ни, върви и завиваме насам или натам.

Всеки такив уикенд - едно и също. Облекчение-надежда-забава-лекота-напрежение-огорчение-обида-гняв-мъка. Опитвам се да не се дразня от това, какво е там, какви са хората, как постъпва той. Но, всеки път - едно и също. Чувствата ми изминават един и същи път, един и същи...

Какво ми е препречило пътя, за да завия в друга посока? Искам да стигна до нишата на спокойствието не след дългия коридор на мъката и площадчето на апатията, а от друга страна, идвайки откъм светлите просеки към оттатъчни, компенсиращи ме мои си успехи и радости...

Често си мисля, че този блог е изчерпан.
Нямам идея каква беше идеята му.
Имах НУЖДА от него.
Имах някои записани неща, които нямаше къде да държа. Които ми бяха скъпи и исках да запязя. Но не точно. Точното е "да положа". "Да инкустирам". "Да рамкирам"... Цветно. Трайно. Явно. Не в "чернови" на пощенската ми кутия. И все пак, не пред погледа на всички или много хора. Затова и - тук. Надалечко.

Е, направих го.

Оттук насетне - искaм ли го този блог?
Искам. Но с друго предназначение. По силата на друга философия.

Искам да съм част от общност. Искам ДА ме четат, а не да се крия. Искам и вече имам смелост да говоря. Искам блог. Но, някъде по към мегдана на интернет общуването някякси.

Може би. Дано...


А дали това е възможно? Единомислието, съзаклятието?


Ммммм, по-кротко, хайде - симпатията?

Блогът на момичето, блогът, който ме запали за моя е "временно спрян". Според нейното лично обяснение "защото й дошло много". Познато...
http://djekova.info/blog/

Вчера открих,
че едно охлаждане не е никакво охлаждане,
ако не си намокря и главата!

Това, струва ми се, е и отговорът на въпроса
защо не ми се получават ни успеха, ни свободата...

Мамка му, а това беше НАЙ-доброто предложение за работа...!


решено е.

Напускам.

Така де, не съм постъпиля с мисълта, че ще се пенсионирам там.
Занапускала съм от месец и ще остана още месец, заради стажа.
После:

Първа кутия - празна.

Втора. Ежедневното писмо. Мрачно. Като всяко. Студено. Както ми се струва всяко, като отговора на мое, започнало със "здравей, миличка".
Тъпо. Никога няма да се стопли това момиче...

Трета. Там е!? Усмивка! Първоначално я няма. После се появява. Мрънкам... Тя се смее. :)
...Винаги успяваш да ме усмихнеш за цяла нощ, фейке, винаги!... Благодаря ти.

Спи ми се, но... Искам чат!
Първи. Пуста навалица. Неграмотник. Можело ли Скайп? Не, не може. Ха, лигла съм била!

Втори...

Трети.
...?
!!!
:)
И така. :)
Няколко думи прости. Но жизнерадостни, грамотни. С кавалерство, с елегантност. С лекота!



Но, ех, колко рядко, толкова рядко...!

http://yovko.net/?p=1161

Подземие. Обелена стена. Кръстосани бели платна за уинсърф, закачени на нея. Прожектират върху тях, а отдолу мацата е вдигнала поглед и наблюдава. Малкото й котенце се гали в нея.
На столове и пейки, на възглавници, на раклата, на стълбите зад свещите..., навсякъде бяхме насядали. Тихи и кротки. Усмихнати. Прощаващи. Приемащи.
Хора, които се поздравиха с дълги прегръдки. Хора, които се допират..., докосват, преливат...

По-късно, след като излязох и ме побутна отнякъде чалга-мелодийка, си помислих, че в онова подземие, в запустялата къща във вътрешния двор, зад дървената врата, която може да се отвори само след като почукаш..., бяхме като членове на съпротива.



Грях. Пак не бях сама. Сама за себе си. ТръгнахМЕ си, беше време да си тръгвамЕ и... с никого не се познах...

На най-големите купони съм била сама със себе си.

Това, което не бях/ме...



http://www.stroeja.com/?id=80

Напоследък си пиша в един тефтер "опровержения". На разни си мои обвинения и възражения. В един момент, когато човек е спокоен, весел или изморен просто и - хоп - хрумва ти ясното и милостиво опровержение на обвинението, дето те тормози! То не е извинение или измъкване, а честно и пълно опровержение.
Записвам си ги, щото иначе ги забравям. Много са ми на брой и по вид самообвиненията, явно...

За съдбата си мислех днес. И за това, че, май, писаното, което ни е писано не е една определена ни биография, а определената ни по рождение същност. Която предопределя във всяка една типова ситуация как ще постъпим и накъде ще тръгнем... Нещо като купчето на Рубик. Доста сложно, за период от цял живот, да можеш да провИдиш следващото развитие по ходове, но сложно за нас, хорицата. На огромният, общ, вселенски разум му е пределно ясно как и накъде ще щукнат нещата при теб или при мен, когато вземе за база личността...

Може би, заради тези мои думи, ще ме заобичат неимоверно всички астролози?! Не. Защото те не вярват във възможността за промяна на съдбата. Роден си там, в толкова часа и край, това не може да се промени.

А съдбата може. И трябва!Така че, да променяме себе си!!! Така и само така ще й &$#%$@&$#%$@ на съдбата!

Просто не знам какво да правя със себе си. Всеки петък, от обед натакък не знам... А е толкова хубав ден! Един от последните така хубави...!
Не можах да измисля къде бих могла да изляза. Нищо не ми доставя удоволствие. Нищичко. Преди се кефех на разходки, на излизания самичка, на приключенийца разни, мои си. Не. Нищо вече. Всичко съм правила и за всичко имам по едно "да, ама".
Божичко, амо ако един ден и с четенето така стане?! Какво ще правя тогава?